„Умирам – помисли си Клим без емоции и съжаление, като се давеше в тъмните страници на миналото си. – Преди смъртта си човек вижда различни сцени от отминалия си живот… Поне така казват… А след това ще има съд… Господи, прости ми!„

Похлупи го последната вълна от спомени-видения: пълните с печал и любов очи на иконата, далечното ехо на мелодичните гласове на църковния хор и пламъчето на свещта в ръката му. Пламъчето се разгаряше, ставаше все по-голямо и по-голямо, стичаше се като разтопен восък по ръцете му, превръщаше се в огън, който поглъщаше всичко наоколо, а след това внезапно угасна. Пълна тъмнина. „Да бъде волята Ти…„

                                                              ***
…Гласът му беше мек и плавен, в унисон с лекия морски бриз и ласкавия шум на спокойните вълни. Сякаш не разказваше, а пееше задушевна приспивна песен, на която сърцето откликва и замира от тиха радост и спокойствие:

– Умрял праведник – достоен човек , който цял живот се старал да живее честно и по съвест. Като отишъл на небето, видял Господ и поел риска да му предяви претенциите си: „Ти, Господи, при раждането ми даде Ангел Хранител… Когато бях здрав, красив, богат, успял и обичан от жените, в минутите на радост понякога се обръщах назад и виждах зад гърба си до собствените си стъпки и следите от неговите нозе. Той винаги бе до мен, споделяше моите успехи, слава и победи. Но когато дойде старостта и ме връхлетяха болести, когато приятелите ме предадоха и успехът ми изневери, с последни сили пълзях напред и през цялото време се обръщах с надеждата, че ще ми помогне. Но през сълзите и отчаянието виждах само едни следи по пясъка… Защо Ти, Господи, ми даде ангел, който беше с мен само в добрите времена, а в лошите се отвърна от мен?“

Господ внимателно изслушал праведника и снизходително се усмихнал: „Грешиш, като смяташ , че те е изоставил! Когато ти беше зле, той те подкрепяше, той те пренесе на ръце през всички беди и страдания. Като си се обръщал назад, наистина си виждал само едни следи. Но това не са били твоите стъпки, а на Ангела, който, те е носил на ръце…„

Като завърши разказа си, той с лекота скочи от високия камък, издаден над водата и застана на познатия бряг на Фиолент, скръстил ръце на гърдите си. Клим го гледаше като омагьосан, боеше се да не подплаши неочакваното видение.

Да това беше същият онзи студент-избавител, но нещо в него беше променено – Клим не можеше да разбере какво точно. Същата кльощава фигура, същият бронзов загар, същата непокорна дълга коса, изсветляла от слънцето и морето… Само, че вместо в платнените шорти и старата тениска, сега беше облечен в красива белоснежна риза от някакъв ефирен, полупрозрачен плат и също такъв светъл панталон със свободна кройка. Очите му – големи и изразителни, с цвета на чист малахит, изглеждаха още по-ярки на слънчевата светлина и излъчваха необичайно вътрешно сияние, чиято сила можеше само да се почувства.
– Къде са ти крилата? – наруши мълчанието Клим.
– Не търси своя Ангел Хранител с очи, така или иначе няма да го видиш! – весело, някак момчешки се засмя спасителят и като се плъзна по водата като по пързалка, донесе от далечния вход на пещерата причудлива раковина и я пъхна в ръката на Клим.

– Спокойно можех да си помисля, че съм попаднал в рая, ако не бяха конкретните житейски обстоятелства… – объркано промърмори Клим.

И в този момент, сякаш с вълшебна пръчица, Фиолент се преобрази: разцъфтя, заблестя с всички багри на зрялата пролет, излъчвайки нежен ободряващ аромат.

– Хич не се надявай! – отново се засмя спасителят и вече съвсем сериозно добави: – Макар че… Мястото на твоя Покой наистина е кътче от рая в душата ти. А легендата ти я разказах, само защото изпреварих въпроса ти. Виж, поуката в тази притча е следната: в тежки мигове на разочарования и загуби, не гневете Създателя. Той не случайно ви праща изпитания, а заедно с тях и вашия Ангел Хранител, който винаги е незримо до вас от първата до последната минута на пребиваването ви на този свят!

Източник: „Кръстопът“ – Владимир Чеповой/Анна Ясная